Pełny tekst Pierwszego tomu Wedy Slovena: http://ziezi.net/veda1/
Z Wiki pl
Weda Slowena (Веда Словена po bułg., pierwotnie napisana jako Веда Словенахъ) – zbiór pieśni ludowych i legend muzułmańskich Bułgarów.
Podtytuł książki wskazywał, że zostały one zebrane w krainach Tracji i Macedonii (zobacz obrazek po prawej). Pierwszy z dwóch tomów zbioru wydrukowano w Belgradzie w 1874, zaś drugi w Sankt Petersburgu w roku 1881 przez autora Stefan Verkovića, Bośniackiego Serba. Zbiór obejmuje teksty zebrane przez bułgarskiego nauczyciela Iwana Gologanowa w ciągu 12 lat i słynie z zawartych tam pierwiastków starożytnej słowiańskiej mitologii, na przekór przyjęciu najpierw chrześcijaństwa, a potem islamu.
Weda Slowena była przedmiotem zarzutów o częściowe lub całkowite fałszerstwo Gologanowa już od chwili wydania, dzieląc koła uczonych na dwie grupy: pierwszą uznającą jej teksty za fałszerstwo, oraz drugą, broniącą ich autentyczności. [1] Ostatnie publikacje takie jak „Bułgarska Encyklopedia” [2] uważają Wedę Slowenę za zwodniczy pozór (mistyfikację).
Przypisy
- ↑ Гане Тодоровски. За и против „Веда Словена“ Годишен зборник на Универзитетот во Скопје, 19, 1967, стр. 393-444. (Ganie Todorowski, Za i protiw Wedy sloweny, Godiszen i zbornik na Uniwesitetot wo Skopje)
- ↑ Българска енциклопедия. Електронно издание. Българска академия на науките, С. 2002 (Błgarska enciklopedija.Elektronno izdanie,Błgarska akademija na naukite)
Pełny tekst drugiego tomu Wedy Slovena: http://ziezi.net/veda2/
Weda Slowena
Гане Тодоровски. За и против „Веда Словена“ Годишен зборник на Универзитетот во Скопје, 19, 1967, стр. 393-444. (Ganie Todorowski, Za i protiw Wedy sloweny, Godiszen i zbornik na Uniwesitetot wo Skopje) Ostatnie publikacje takie jak „Bułgarska Encyklopedia” Българска енциклопедия. Електронно издание. Българска академия на науките, С. 2002 (Błgarska enciklopedija.Elektronno izdanie,Błgarska akademija na naukite) uważają Wedę Slowenę za zwodniczy pozór ( mistyfikację). Linki zewnętrzne ===
Analiza leksykalna Wedy sloweny
Kategoria: Muzyka w Bułgarii
Kategoria: Literatura bułgarska
Kategoria: Utwory literackie z 1874
Kategoria: Zbiory utworów literackich
bg: Веда Словена
en: Veda Slovena
ru: Веда Словена
Veda Slovena (Веда Словена in Modern Bulgarian, originally written as Веда Словенахъ) is a forged collection of folk songs and legends of the Muslim Bulgarians; the subtitle of the book indicated that they were collected from the regions of Thrace and Macedonia (see image right). The first volume of which was printed in 1874 in Belgrade and the second 1881 in Saint Petersburg under the authorship of Bosnian Serb Stefan Verković. The collection was assembled by Bulgarian teacher Ivan Gologanov for 12 years and is famous for containing numerous elements of ancient Slavic mythology notwithstanding the conversions first to Christianity and then to Islam.
Veda Slovena has been alleged to have been partly or fully forged by Gologanov ever since its publication, dividing scholarly circles into two groups, the one considering the texts to be forged, the other defending their genuineness.[1] Recently editions like „Bulgarian Encyclopaedia”[2] consider Veda Slovena to be a mystification.
pl:Weda slowena ru:Веда Словена
Veda Slovena in english
- Veda Slovena (Веда Словена in Modern Bulgarian, originally written as Веда Словенахъ) is a forged collection of folk songs and legends of the Muslim Bulgarians; the subtitle of the book indicated that they were collected from the regions of Thrace and Macedonia (see image right). The first volume of which was printed in 1874 in Belgrade and the second 1881 in Saint Petersburg under the authorship of Bosnian Serb Stefan Verković. The collection was assembled by Bulgarian teacher Ivan Gologanov for 12 years and is famous for containing numerous elements of ancient Slavic mythology notwithstanding the conversions first to Christianity and then to Islam. Veda Slovena has been alleged to have been partly or fully forged by Gologanov ever since its publication, dividing scholarly circles into two groups, the one considering the texts to be forged, the other defending their genuineness. Recently editions like „Bulgarian Encyclopaedia” consider Veda Slovena to be a mystification.
- Veda Slovena (Веда Словена in Modern Bulgarian, originally written as Веда Словенахъ) is a forged collection of folk songs and legends of the Muslim Bulgarians; the subtitle of the book indicated that they were collected from the regions of Thrace and Macedonia (see image right). The first volume of which was printed in 1874 in Belgrade and the second 1881 in Saint Petersburg under the authorship of Bosnian Serb Stefan Verković.
Stefan Verković
Ważnym źródłem informacji o podobieństwie (a w zasadzie jedności) między religią dawnych Słowian a hinduizmem są zebrane dzieła literackie. Główne takie teksty to rosyjskie „Księga Welesa”, „Księga Koljady” oraz bułgarska „Słowiańska Weda”. „Księga Koljady” opowiada historie o Kryszeniu (Krysznie) oraz Wisznim (Wisznu). Można tam znaleźć romantyczną opowieść o młodzieńczej miłośći Rady i Kryszenia (hinduskich Radhy i Kryszny). Taka zbieżność ruskich opowieści z hinduską Śrymad-Bhagawatam to kolejny dowód na tezę artykułu. „Księga Welesa” natomiast przedstawia wizję stworzenia świata znaną z hinduskich Puran oraz zwraca się do Boga Słońca jako „Suri” – imieniem bardzo podobnym do hinduistycznego Surji (również Boga Słońca). „Słowiańska Weda” stanowiąca zbiór hymnów folkloru bułgarskiego, zawiera historie o Krysznie i Wisznu pokrywająca się dokładnie z wersją z Bhagawata-Purany. Opisuje także liczne inne Bóstwa indyjskie i wysławia ich hymnami. Inne ciekawe informacje, których można się dowiedzieć z tych tekstów to fakt, że w dawnej Rosji południowej żyli asceci nie posiadający niczego oprócz drewnianych lasek i statuetek Wisznu. Oddawali cześć Wisznu/Krysznie jako głównemu Bóstwu. Nazwa „wiśnia” w językach słowiańskich pochodzi właśnie od imienia Pana Wisznu. Także miesiące kwiecień i czerwiec były miesiącami poświęconymi Krysznie. Widać, że w dawnych krajach słowiańskich zarówno wisznuizm jak i śiwaizm były bardzo rozwinięte. Warto również wspomnieć o podobieństwach polskich czy rosyjskich nazwisk do bóśtw indyjskich. Przykłady to Siwicki(a), Siwiecki(a), Siwiec (wywodzące się od Śiwa); Wiszniewski(a), Wiśniewski(a) (wywodzące się od Wisznu), Kalina, Kalinowski(a) (wywodzące się od Kali Devi), Mohan (od Mohana, czyli Kryszny) i wiele innych.
Widać też więcej podobieństw, na przykład w praktykach religijnych. U Słowian kapłanki strzegły świętego ognia, podobnie jak Agnihotrowie w Indiach. Także tradycyjny słowiański zwyczaj pokłonu przed Słońcem odpowiada praktykowanemu w Jodze Surja-Namaskarowi. Poza tym, Słowianie podobnie jak Ariowie we wczesnej religii wedyjskiej oddawali cześć elementom przyrody i żywiołom. Również u Słowian tak jak u Hindusów kobiety odgrywały ważną rolę w ceremoniach religijnych. Można także porównać hinduski animizm występujący w religii Atharwa-Wedy ze słowiańskimi kultami magicznymi.
Nie można pominąć faktu, że nasi przodkowie wierzyli też w reinkarnację co stanowiło jeden z głównych elementów ich wiary.
Także na Bałkanach praktykowano podobne religie o czym mogą świadczyć podobne imiona bóstw. Na przykład bałtyjski Pradziapatis to hinduski Pradźapati czy bałtyjska Laima to hinduska Lakszmi. Ponadto, język łotewski jest bardzo podobny do sanskrytu co zaznaczył np. George Bernard Shaw.
Критиците на „Веда Словена” обявяват песните за мистификация на следните основания:
1. Размерът на песните в цикъла е неправилен.
Неоснователно възражение като обобщение. Още Пьотър Безсонов (1855г.) пише: „Българите присъствуват на пълното изчезване на странствуващите певци. Употребата на гуслата отпада. И тъй като ритъмът на техните поеми не е вече зависим от музикалните единици, той започва да се изменя и постепенно изчезва. Стихът добива от 5 до 15 слога и дори повече; най-обикновено 7,8,9 и 10 слога. При пеенето твърде често половината или краят на предшествуващия стих преминава към следващия и тъй като определен брой слогове няма за всеки стих, то при записването често трудно могат да се разделят стиховете…”
В увлечението си критиците на „Веда Словена” създават впечатление, че във всички произведения на народното творчество стиховете имат еднакъв брой слогове. Това не отговаря на истината и за да бъде опровергано, достатъчно е да се посочи например „Поема за моя Сид” (El Cantar de mio Cid), позната по най-стар препис от 1307 г. и написана в неравносложни силабически стихове от 12 до 16 слога.
Неправилни размери се срещат не само във „Веда Словена”, но и в „Народне песме Македонски бугара” – например N187, както и в „Памятники болгарского народного творчества”(вьип.1.Спб.,1882) – например N200. В българските народни песни се срещат не само разнообразни размери – от 6 до 17 слога, но и смесени: 10 и 12 срични(„Марко и Дете Дукадинче”), 10 и 11 срични(„Я свивай байрак, ти Мануш войводо). Ако Иван Гологанов би решил да създаде подобия на стари песни от оня край, щеше внимателно да ги наподоби в правилен размер, защото като познавач на Омир той има ясна представа какво значи правилен размер. Всички мистификатори (примерът с Макферсън, Ханка и Линда потвърждава това) имат предвид определени модели. Гологанов обаче записва, както чува, и обикновено не въз основа на песен, а само на речитатив, като чутото на помашки диалект сетне предава на своя мървашки диалект.
2. Части от цикъла се срещали – възразяват критиците – в разнообразни варианти и тези варианти били различни не само по обем, но и по изразни средства.
Несъстоятелно. Фолклористиката отдавна е установила, че не е възможно един и същи текст на народното умотворение два или повече пъти да бъде изпълнен по един и същ начин. „при всяко изпълнение той създава нов вариант” – пише Генчо Керемидчиев за народния певец Вичо Бончев.
3. Неоснователно е и възражението за необикновено големия обем на някои песни в „Веда Словена”, като например :”Женитбата на Талатинска крале со дъщере на Ситска крале” – 1532 стиха; „Рождение Орфеово” – 1153 стиха; „Сонцева женитба со мома Вълкана” – 1028 стиха; „Орфеова женитба со керка на Арапска крале” – 853 стиха, и др.
Относително дълги песни се срещат и в други сборници с български народни песни: „Стоян и потеря” – 402 стиха, N96 от сборника на Чехларов(Сб.НУ, 26, Ц., 1912); „Седем юнака и арапин” – 442 стиха („Трем на българската народна историческа епика”. С., 1940); „Радул бег, Мирчо Войвода и крал Шишман” – 574 стиха(БНТ, Т.3.С., 1961); „Стоян и дружината му” – 545 стиха(БНТ, Т.2. 1961); „Клането в Батак” – 729 стиха, и др. Неоснователността на това твърдение се вижда и от съществуващите в световната литература поеми със значително голям обем, каквито са например: „Дигенис Акрит”, византийска поема, възникнала въз основа на народното творчество през X в. Най-старата позната версия от XIV в. съдържа 3749 петнадесетсложни стиха в осем книги, „Песен за Роланд” (La chanson de Roland), позната по ръкопис от XII век. Нейната най-стара редакция съдържа 4002 стиха, да не говорим за „Песен за Нибелунгите”(Der Nibelunge Not), състояща се от 2444 четиристишия (9776 стиха), да не говорим за киргизкия народен епос „Манас”, състоящ се от два основни записа, всеки от които по 200 хиляди стиха, познати по осемнадесет варианта!
Не е съобразено с истината и възражението, че народните певци не могат да помнят твърде дълги песни. Индийските брахмани са помнели хиляди стихове, а някои от тях са знаели на памет и четирите основни ведически книги. Това важи и за древните рапсоди. Якутският героичен епос(олонхо) се състои от големи количества сходни по сюжет и образи сказания със средна дължина 10-15 хиляди стиха. Дори създаденият въз основа на народното устно творчество от П.А.Ойунски (1893-1939) якутски епос „Нюргун-Боотур Стремительний” се състои от 36600 стиха. Същото може да се каже и за други епически произведения на устното народно творчество, като „Манас”, грандиозна творба на киргизкия народен епос, състояща се от три цикъла с около половин милион стиха, „Джангар” – калмицки народен епос, „Алпамиш” – узбекски народен епос – за съжаление останали неизвестни на отрицателите на „Веда Словена” поради ограничения хоризонт на изследователските им интереси и робуване на отживели критерии за обсега на народното епическо творчество. Ако те познаваха поне отчасти някои от тези монументални творби на народния поетически гений, отношението им не само към тематиката, но и към метриката на „Веда Словена” щеше да бъде друго. Това е толкова по-странно спрямо най-непримиримия отрицател на цикъла академик Михаил Арнаудов, по чието време значителна част от тези творби е вече издадена в превод на руски език в огромни тиражи и екземпляри от тях се намират в българските библиотеки.
4. Основателно ли е възражението, че при извършените анкети за проверка на цикъла между 1888 и 1893 г. анкетьорите не попадат на ония рецитатори, с които Иван Гологанов и другите събирачи на фолклорния материал се срещат между 1865 и 1874 г. и чиито имена фигурират в кхиги I и II на „Веда Словена” ? Неоснователно , понеже песни са записвани не само от помаци , но и от мърваци. Анкетьорите се опитват да проникнат само в помашки села, а са запиасани песни от неврокопските села Балдово, Осиково и Ковачевица, от Крушево и от Горно Броди, Демирхисарско. Тези села не са помашки.
Анкетьорите Мехмед Тумбев и Юсуф Синапов се насочват през 1888 г. към Елешница, Рибново и Сребатно, а Веркович през 1892-1893 г. към Чепино. Резултатността и на двете анкети предварително е обречена на неуспех, понеже: а) между 1865-74 и 1888-93 изтичат много години (20-30 години) и вън от съмнение значителна част от рецитаторите, хора все на зряла възраст, измират; б) фолклорният материал е събиран при едни обществено-политически условия, а се прави опит да бъде проверен при други. Междувременно България е освободена от османско владичество в резултат на Руско-Турската война от 1877-1878 г., но на Берлинския конгрес е разделена. Една част от региона, където песните са събирани, отново е включена в Турция, друга остава в Кяжество България, Трета в Източна Румелия и четвърта – в така наречените „непокорни села”, откъснати от територията на Източна Румелия и присъединени към Турция. Българското помашко население отсам и отвъд границата с Княжеството е дълбоко смутено. В граничните райони , свързани с Родопите, е неспокойно, освен това там върлува холера. При това Веркович се опитва да събере сведения, за да защити авторитета на „Веда Словена” не в района, където песните непосредствено са записани – югозападната окрайнина на Родопите, а в североизточната, в Чепинско, и то след повече от две десетилетия, откакто песните са събрани.
5. Неоснователно е и възражението за неизвестност на фолклорния материал, включен в корпуса на „Веда Словена”, на културната общественост преди публикуването им от Стефан Веркович. Има се предвид фолклорен материал, свързан с живота на населението от определен район, сравнително доста отдалечен от околните райони в югозападните предели на обширното някога българско отечество.
Поради специфични исторически причини, за които стана дума по-горе, населението от този край не поддържа оживени връзки с населението от съседни региони. По тази причина народните умотворения, създавани в неговите недра, са сравнително слабо популяризирани. Населението ги съхранява като особено скъпо духовно достояние след преживяното поради наложеното силом помохамеданчване. При това не бива да се забравя и друго: слабо популярни са поради културно-обществените условия вследствие на османското владичество и народните умотворения от всички други райони на страната до публикуването им не само до края на XIX в., но и дори през първите десетилетия на XX в.
При формалните доводи за неавтентичност на цикъла, на които се позовават, след като неговите критици не са положили необходимите усилия да подложат неговия текст на всестранен и задълбочен културологичен и литературоведски анализ, формулираните отрицателни критики на „Веда Словена” не могат да бъдат приети другояче освен на доверие. И за това доверие повече допринасят не доводите и аргументите, а общественото положение на критиците.
Иван Богданов
„Веда Словена и нашето време”
Университетско издателство „Св. Климент Охридски”
София 1991 г.
стр.97-101
♦
The „Veda Slovena” Mystery
The „Veda Slovena” Mystery
In 1874 in Belgrade, and in 1881 in St. Petersburg, the two volumes of „Veda Slovena” were published – „Bulgarian folk songs of the pre-historical and pre-Christian age”. Compiled by the Bosnian Serb Stephen Verkovich, „Veda Slovena” created a furore among the scholarly world ranging from Russia to France, and went down in history as the biggest folklore mystery, the debates over which are still going on.
The sensation lies in the fact that these, as well as some other songs published by Verkovich, „written down” in an isolated part of Macedonia, provided evidence which turned the prevailing conceptions about Europe’s pre-written history upside down. The „Vedas”, whose „Indian” name was picked up by no chance, not only contained legends of how the plough, the sickle, the boat, wheat, wine, writing, etc. came into being, but created a legendary-mythological conceptual framework, in which all – the Indian god Vishnu, the Thracian singer Orpheus, the Macedonian kings Phillip II and Alexander the Great, the Trojan War, etc., were present. Moreover, the famous German epic, the „Song of the Nibelungs” consisted of „only” 9776 lines, while the two volumes of „Veda Slovena” included as many as 23809 lines, and Verkovich himself claimed that he had available at least ten times as many.
In the debates that followed in the field of European Slavonic studies, „denouncers” exceeded in number „apologists”. „Veda Slovena” succeeded in winning suport by not only a great number of recognized foreign scholars, but by quite a few of the Bulgarian scholars from Macedonia itself, who knew the local folklore and dialects in minute detail. The French government, in turn, twice sent its emissaries, who had to establish the authenticity of the epos on the spot of its „discovery” – in the South-Western parts of the Rhodopes, among the so-called Pomaks – a Bulgarian-speaking ethnic group professing Islam. Neither the French, nor, later, the Bulgarian inquiries, however, provided unequivocal and weighty answers to all questions provoked by „Veda Slovena”.
What is known for certain is that the rise of this mystery is due to the Bulgarian Ivan Gologanov (1839-1895). He was born in the village of Tarlis, in the neighbourhood of the mentioned Pomak region, nearby the town of Valovishta (now Siderokastron in Greece), and spent his whole life as a village teacher in his native place. He was the man who claimed to have found and written down (for a small charge paid by Verkovich) the „Veda Slovena” songs. He did this in the course of 12 years. The Serbian Verkovich published the songs thus collected under his own name.
Ivan Gologanov’s critics, former and present, have rejected the authenticity of „Veda Slovena”. Their argument is, most generally, that Gologanov was simple-minded and, therefore, he lied. Such argument, however, is not correct. Gologanov could hardly be considered one of an uneducated crowd.
The „plain” village teacher actually did not come from just any family – one of his brothers later became an academician, as well as Metropolitan of Skopje, the capital of, then, Vardar Macedonia and the Republic of Macedonia today; the other one was Abbot of the Bachkovo monastery, the second important Bulgarian cloister. Ivan Gologanov himself had command of ancient and modern Greek; he knew the Hellenic mythology in detail, and his idol was the immortal epic poet Homer. Gologanov knew Homer’s works perfectly well.
Even today the argument about „Veda Slovena” goes on: what in the songs is authentic, and what invented by Gologanov himself. Is everything faked? Or is everything authentic?
It is certain that neither the scale of „Veda Slovena” and the artisitc qualities of the songs, nor their huge number could be the work of a talentless graphomaniac. What is more, as we will see further, the motivation underlying his striking capacity for work, if he was the inventor, did not boil down to just making both ends meet.
The Bosnian Serb Stephen Verkovich (1827-1893), too, was not someone to ignore. A former Franciscan monk, he settled in Macedonia in 1850, with the purpose of extending, as a paid agent, the propaganda of the Serbian government among the local people. The historical moment was such that Serbia and Greece, which had been liberated at the beginning of the century from a four-hundred-year Turkish domination, crossed their Pan-Serbian and Pan-Hellenic appetites in Macedonia, i.e. in one of Bulgaria’s regions, and Bulgaria was still under the rule of the Sultan (its statehood would be revived only in 1878).
Initially Belgrade, whose aim was to form a Southern-Slavic federation under Serbian control, was still far from the idea of declaring the Macedonian Bulgarians to be „Southern Serbs”, and yet farther from referring to them as a „separate nation”. On the contrary, in those years Belgrade supported the struggle of the Bulgarians to emancipate themselves from the guardianship of the Greek Patriarchate and to restore their own Church hierarchy. In this sense, what Stephen Verkovich did is an isolated, but telling example of noble efforts made in the name of the Bulgarian Revival.
What is more, when the Serbs changed their policy and started large-scale activities, which were detrimental to the Macedonian Bulgarians, the Franciscan Verkovich remained loyal to the morality of his Order. He did not reject the historical and real life truth, opposed all political falsifications, and persisted in his service in support of the causes he believed to be true and just. During the long years he lived in Macedonia, he proved to be a remarkable scientist in the field of Macedonian folklore, ethnography and geography. In addition, owing to his collector’s zeal, Verkovich saved a great number of ancient manuscripts, coins, objects of art, etc.
The efforts Verkovich made in the study, conservation and popularization of the Macedonian ancient culture, as well as the work of his assistant Ivan Gologanov, had also a practical effect for the Bulgarian people. At that time Bulgaria (Moesia, Thrace, and Macedonia) was agitated by a feverish struggle on two fronts – against her national oppressors, the Turks and the Ottoman Empire, and against her ecclesiastical oppressors – the Greek Church and clergy. In this sense, the activity of Verkovich and Gologanov was an integral part of Bulgaria’s powerful desire for educational, cultural, religious and economic emancipation, which reached its apex in the Bulgarian revolutionary movement and the restoration of the national state.
No matter how specific, all these processes were linked with the tendencies and changes occurring in the whole of Europe from the late 18th up to the mid-19th century. This was the epoch of the powerful European revolutionary romanticism, seeking reforms and social freedom, and, in the case of the oppressed peoples – national liberation. Disappointed by the existing reality, romanticists looked for a base of its rejection and reformation in the fertile roots of tradition, in the idealized past of their countries. In all the fields of thought and art they abandoned the ancient models and the rationalism of the Enlightenment, seeking inspiration in the history, folk art, folklore, music, and architecture of their peoples. Messianic ideas flooded the sphere of ideology, naturally, glorifying the respective nation. At the same time, no other cultural age produced such huge collections, studies, and works based on folklore material like romanticism. Although with a delay of several decades, this wave overflowed the Balkans too. While Germany had its Grimm brothers, the Miladinov brothers were their Bulgarian analogue. Everywhere in Europe romanticists collected, adapted, recast, authorized folk works. This was the foundation on which the geniuses of Byron and Pushkin, Chopin and Liszt evolved.
And whenever the facts, or their abilities, were deficient, romanticists did not hesitate to resort to sometimes harmless, but other times not that innocent falsifications. The founder of this „technique” was the Scotsman James Macpherson, the predecessor of the romantics, who published in 1765 his revised versions of the Celtic sagas and legends as an authentic collection of works of the legendary warrior and bard Ossian. The circle around the linguist Vaclav Hanka produced, in 1817-1818, the then much talked about „ancient” manuscripts, which were presented as original 9th and 13th century works. The aim of this mystification was to prove the ancient character of the Czech culture and to activate the national self-identification of the Czechs, under Austrian power at that time.
By its scope and scale „Veda Slovena” surpassed the phenomena mentioned above. Let us assume that this work is a fake.
If Verkovich himself had unconsciously been involved in its creation, the Bulgarian Gologanov was far from doing it by chance. As evidenced by one of his sons, the main motive of his father was patriotic. In fact, because of his activity in this field, Gologanov was persecuted and imprisoned by the Turkish authorities, very much like other Bulgarian „romanticists”. Therefore, not all of his contemporaries felt inclined to blame him. The most remarkable statesman of modern Bulgaria, Prime Minister Stefan Stambolov (1887-1894) offered to Gologanov to move to Sofia, promising him a pension of considerable amount. Stambolov’s response to some criticisms that he wanted to reward an impostor, was the following: „All European academies have shown interest in the songs of the Rhodope region, so that no matter whether he has heard them from somebody else’s tongue, or has invented them himself, for us, Bulgarians, it is one and the same…”
The assumption that „Veda Slovena” is a fabrication, means to recognize Ivan Gologanov as a poetic genius, who deserves a place of his own in the history of world literature. To assume that these texts are authentic folklore, implies the necessity of reconsidering the cultural development of Europe as a whole. This dilemma has waited its turn for more than a century.
Rasslav
♦
Загадката ВЕДА СЛОВЕНА
19 ноември 2011г.
През 1874 г. в Белград и през 1881 г. в Санкт Петербург излизат двата тома на „Веда Словена” – „Български народни песни от предисторическата и предхристиянската епоха”. Съставена от босненския сърбин Стефан Веркович, „Веда Словена” предизвиква фурор сред научния свят от Русия до Франция и влиза в историята като най-голямата фолклорна загадка, споровете около която продължават и днес.
Сензацията е там, че тези и други публикувани от Веркович песни, „записани” в един забутан край на българска Македония, представят материал, който преобръща наопаки представите за предписмената история на Европа. „Веди”-те, чието „индийско” название също не е случайно, не само съдържат предания за това как са възникнали ралото, сърпът, лодката, житото, виното, писмеността, но създават цяла легендарно-митологична концепция, в която фигурират индийският бог Вишну, тракийският певец Орфей, македонските царе Филип II и Александър Велики, Троянската война и т.н. При това, ако прочутият германски епос „Песен за Нибелунгите” съдържа „едва” 9776 стиха, то само двата тома на „Веда Словена” включват цели 23809, като самият Веркович твърди, че има на разположение поне още десет пъти по толкова.
В разразилите се спорове в европейската славистика възникват два лагера – „разобличители” и „апологети”. „Веда Словена” успява да спечели подкрепата не само на мнозина авторитетни чуждестранни учени, но и на немалко български фолклористи от самата Македония, които познават в тънкости местното народно творчество и диалекти. Френското правителство на два пъти изпраща свои инспектори, които да проверяват достоверността на епоса там, където е „открит”: в югозападните Родопи, сред т.нар. помаци – българоезична етнографска група, която изповядва исляма. Нито френските, нито по-късните български анкети, дават еднозначни и убедителни отговори на въпросите около „Веда Словена”.
Онова, което се знае със сигурност, е, че загадката възниква благодарение на българина Иван Гологанов (1839-1895 г.). Роден в съседство със споменатия помашки район, в село Търлис недалеч от град Валовища (днешният Сидерокастрон в Гърция), той прекарва почти целия си живот като селски учител в родния си край. Именно той е човекът, който твърди, че е издирил и записал (срещу скромно заплащане от Веркович) песните от „Веда Словена”. Това става в продължение на 12 години. Сърбинът Веркович издава под свое име събраните песни.
Критиците на Иван Гологанов, предишни и настоящи, отричат достоверността на „Веда Словена”. Техен аргумент е грубо казано, че Гологанов е бил „прост” и затова е „лъгал”. Но такъв аргумент е некоректен. Гологанов трудно може да бъде причислен към безпросветното простолюдие.
„Невзрачният” селски учител далеч не произхожда от случайно семейство. Единият му брат става академик, а също така и митрополит на Скопие, столицата на Вардарска Македония и днешна Република Македония. Другият му брат е игумен на Бачковския манастир, втората по важност българска обител. Самият Иван Гологанов владее старогръцки и новогръцки, познава в детайли елинската митология и негов кумир е безсмъртният Омир. Той познава перфектно неговото творчество.
За „Веда Словена” и днес се спори кое е автентично и кое измислено от Гологанов. Дали всичко е фалшификация? Дали всичко е автентично?
Сигурно е, че нито мащабите на „Веда Словена”, нито художествените качества на песните, нито огромното им количество могат да бъдат дело на бездарен графоман. Освен това, както ще се види по-нататък, мотивацията за неговата удивителна работоспособност, ако той е съчинителят, съвсем не се свежда само до едното свързване на двата края.
Босненският сърбин Стефан Веркович (1827-1893 г.) също не е човек за подценяване. Бивш францискански монах, през 1850 г. той се установява в Македония, за да провежда като платен агент на сръбското правителство пропагандата му сред местното население. Историческият момент е такъв, че освободилите се в началото на века от четиристотингодишно турско господство Сърбия и Гърция кръстосват великодържавните си апетити в Македония. А в Македония, според османски и европейски статистики, преобладават българите. България все още е под султанска власт (нейната държавност ще възкръсне едва през 1878 г.).
Всъщност в началото Белград иска да създаде южнославянска федерация под сръбско господство. Белград все още е далеч от идеята да обяви македонските българи за „южни сърби” и още по-далеч да ги нарече „отделна нация”. Напротив – в тези години Белград подпомага борбата на българите за откъсване от опеката на гръцката патриаршия и възстановяване на собствената църковна йерархия. В такъв смисъл дейността на Стефан Веркович е частен, но ярък пример за благородна дейност в името на Българското възраждане.
Нещо повече: когато официален Белград променя своята политика и започва широкомащабна дейност в ущърб на македонските българи, францисканецът Веркович остава верен на морала на своя орден. Той не отстъпва от историческата и фактическата истина, противник е на политическите фалшификации и продължава упорито да служи на онова, което смята за вярно и справедливо. През дългогодишния си престой в Македония той се изявява като забележителен учен в областта на нейния фолклор, етнография и география. Освен това благодарение на колекционерската си страст Веркович спасява множество старинни ръкописи, монети, предмети на изкуството и др.
Усилията на Веркович по проучването, съхраняването и популяризирането на македонската старина, както и дейността на неговия помощник Иван Гологанов имат и чисто практическа стойност за българите. По онова време в България (Мизия, Тракия и Македония) кипи трескава борба на два фронта – срещу националните поробители – турците и Османската империя, и срещу църковните подтисници – гръцката църква и духовенство. В такъв смисъл активността на Веркович и Гологанов е неделима от онзи мощен порив на тогавашна България към просветна, културна, религиозна и стопанска еманципация, увенчан с революционното движение и възстановяването на народностната държава.
Но колкото и да са специфични всички тези процеси, те са в пряка връзка с тенденциите и промените в цяла Европа от края на XVIII – средата на XIX в. Това е епохата на могъщия европейски революционен романтизъм, който се стреми към реформи и социална свобода, а при поробените народи – и към национално освобождение. Разочаровани от съществуващата действителност, романтиците търсят опора за нейното отрицание и преустройство в живителните корени на традицията, в идеализираното минало на своите страни. Във всички области на мисълта и изкуство те се отказват от античните образци и рационализма на Просвещението, като търсят вдъхновение в историята, народното творчество, фолклора, музиката, архитектурата на своите народи.
В идеологията нахлуват месинианските идеи, които възвеличават – естествено – своята собствена нация. Същевременно никоя друга културна епоха не е дала такива огромни натрупвания, проучвания и разработки на народен материал, както романтизмът. Макар и със закъснение от няколко десетилетия тази вълна залива и Балканите. Ако Германия има своите братя Грим, то българският им аналог са братя Миладинови. Навсякъде по Европа романтиците събират, преработват, обработват, авторизират народното творчество. Тъкмо на тази основа израстват гениите на Байрън и Пушкин, на Шопен и Лист.
А там, където фактите или силите не достигат, романтиците често прибягват кога към по-безобидни, кога към не съвсем невинни фалшификации. Родоначалник на този „похват” е шотландецът Джеймс Макферсън, предшественикът на романтиците, издал през 1765 г. своите преработки на келтски предания и легенди като автентичен сборник от съчинения на легендарния воин и бард Осиан. От кръга на езиковеда Вацлав Ханка през 1817-1818 г. пък излизат нашумелите на времето си „древни” ръкописи, които се представят за оригинални творби от IX и XIII в. Целта на мистификацията е да се докаже старинността на чешката култура и да се активизира националното самосъзнание на намиращите се под австрийска власт чехи.
Ако я сравним с тези примери, то по своите мащаби и размах „Веда Словена” надминава споменатите феномени. Нека предположим, че това произведение е фалшификат. Ако Веркович е въвлечен в неговото създаване неволно, то българинът далеч не го прави случайно. Според свидетелство на един от синовете му основната подбуда на баща му е била патриотичната. За тази си дейност впрочем Гологанов е преследван и затварян от турските власти, както се случва и с други български „романтици”. Ето защо не всички съвременници са склонни да го осъждат. Най-бележитият държавник на нова България, премиерът Стефан Стамболов (1887-1894 г.), предлага на Гологанов да се пресели в София, обещавайки му значителна пенсия. На упреците, че иска да възнагради един мошеник, Стамболов отговаря: „Всички европейски академии се заинтересуваха за родопските песни, та дали ги е събирал от чужди уста, или ги е измислял от своя глава, за нас българите е все едно…”
Допускането, че „Веда Словена” е фалшификат, означава да признаем Иван Гологанов за поетически гений със свое място в историята на световната литература. Допускането, че това са автентични фолклорни текстове, означава необходимост от преразглеждане на културното развитие на цяла Европа. Тази дилема чака своя ред повече от век.
Стара слава
Потомък на Иван Гологанов нищи мистерията „Веда Словена”
 |
|
Снимки: Велислав Николов
|
През 1850 година сърбинът Стефан Веркович, роден в босненското село Угляри, се озовава в Серско (Гърция) като събирач на „древности”. Той е 23-годишен и е учил археология при Павел и Янко Шафарик. В Серско не остава при научната си задача и освен статуи, монети и старинни предмети събира народни песни и запазени стари ръкописи. Част от събраното той издава, като посвещава книжката на сръбската кралица Юлия Обренова, дъщеря на унгарския крал, родена Хуниади, но омъжена за крал Милош Обренович. Скоро след това го вика министър Иван Гарашанин и му казва, че държавата ще финансира събирането на „старините”, но и имала нужда от способен агент в Македония. От Веркович той не искал нещо друго, освен да направи така, че когато дойде решение от Европа да се питат македонските християни дали са славяни или елини, те да отговорят: славяни.
– – –
През 1865 г. Веркович се запознава с Иван Гологанов, роден през 1839 г. в с. Търлис, а отпосле учител в близкото Крушево, Неврокопско (днес Аеглофорион в Гърция, на 20-ина км от границата). Посредничи братът на Иван – Теодосий, тогавашен игумен на манастира „Свети Йоан Предтеча” край Сер. Веркович уговаря Иван да събира народни песни, които да му предоставя срещу съответно заплащане. Учителят решава, че селото е кръстопътно, оттам минават доста българи, тръгнали на пазар в Гърция, и ще се справи.
Само след дни Гологанов изпраща песни на Веркович за сватбени обичаи, поверия и приказки. „Събирачът на древности” остава доволен и между двамата започва дълга кореспонденция (днес в отдел БИА на Народната библиотека са запазени 305 писма). Още в началото
Веркович търси песни
на пиринските и родопските българи, които да са запазили факти за тяхното най-древно битие – преселването им от Индия, и за това, че са потомци на някогашните македонци и траки. И подпитва Гологанов дали няма някоя песен за Александър или Филип Македонски и Орфей. На 8 август 1865 г. Гологанов пише: „Най-сетне изгря най-великият и най-скъпият в живота ми ден.” Изпратена му била една песен от овчаря Стоян от с. Кърчево от 22 стиха за Филип Македонски. Същият овчар му изрецитирал и песен за преселването на славяните в Европа. По подобен начин Гологанов изнамира в края на лятото на същата година и песен за Александър Велики, записана от Стою Мечкар и Йован Стоянов. През 1884 г. записва и друга песен за Александър.
До края на 1865 г. Гологанов изпраща 56 поеми, по-скоро речитативи, от 17 000 стиха. Веркович ги дава на Янко Шафарик, той ги превежда на френски и стиховете излизат в Белград, а през 1867 г. и в Русия. Първият том на „Веда Словена” се появява у нас през 1874 г., а вторият – през 1881 г. Сред песните в първата част има за преселването на народа от Крайната земя, за раждането на Орфей и за сватбата му с дъщерята на Арапския крал, за Слънчовата женитба с мома Вълкана, т. е. това, което е искал Веркович.
Гологанов продължава събирателската си дейност с песни за Крум, Симеон Велики, пословици и гатанки, изнамиране на житото, виното, писмеността, за божества с индийски имена. И споменава, че даскалът в Елешница Илия знаел над 100 песни, които той записал. Крушевският даскал Иван Гологанов си спечелва славата на „българския Омир”. Той предоставя на Веркович над 300 000 стиха. За всяка песен получава по 10 жълтици.
След излизането на „Веда Словена” в европейския научен свят
гръмва сензация – как са се запазили такива народни
песни отпреди повече от 2000 г.
По това време народите в Европа търсят своята национална идентичност. Немците и французите вече имат песните на нибелунгите и на Роланд, в Чехия е публикувана „Чатертоимана”, а в Русия – „Слово”. Последните две обаче се оказват пълни мистификации. Чешкият епос е дело на хиперпатриотката Ханка, а авторът и събирачът на руските творби така и не са открити. Българската „Веда Словена ” излиза тъкмо когато в Европа се разклаща престижът на старочешките и руските поеми. Сред тези, които ги обявяват за фалшификати, са Константин Иречек (той казва, че не е видял човек, който да е чул да се пее такова нещо в българските предели), Вазов, Славейков. По-късно до тях се нареждат акад. Михаил Арнаудов и проф. Иван Шишманов. Основният аргумент за фалшификация е, разбира се, пари. Още на 27 януари 1866 г. Гологанов пише на Веркович, че покойният му баща е оставил дълг от 3000 гроша и ще му вземат къщата, та му трябват пари. Веркович изпраща на няколко пъти цялата сума. Той плаща добросъвестно до началото на 90-те години на по-миналия век, като често сумите са над 500 гроша. Малко преди това Гологанов, който има 6 деца, си е построил нова къща.
Като друг аргумент те изтъкват, че не може да се запомнят песни от 4000 стиха. Допълват, че няколко научни експедиции не откриват много от хората, от които Гологанов е събирал песните.
Поддръжници на истинността на песните на „Веда Словена” пък са френският консул в Пловдив Огюст Дозон, който се среща с Гологанов и казва, че той е прост писар без вкус за поезия и само е преписвал, Стоян Данев, по-късно бъдещ министър-председател, обявява, че ако трябва да се издаде събраното от Гологанов, то ще заеме над 300 коли и е невъзможно да се измисли. Полският учен Ходьзко е убеден в истинността на песните, а д-р Гайтлер казва: „Само за съставяне на песните се изисква 20 години работа.” Сред защитниците на Иван Гологанов е и Стефан Стамболов.
Спорът обаче се развихря през 20-те години на миналия век. Ив. Шишманов отрича „Ведата”. Руският професор славист П. Лавров обаче през 1932 г. иска основното й проучване. Такова е замислял, но не е направил Иван Шишманов.
През 90-те години на миналия век Веркович е обявен за фалшификатор. По това време той е изпаднал в безпаричие и му е гласувана пенсия от 3600 лв. от Народното събрание по предложение на Марин Дринов и Драган Цанков . От Петербург Веркович през 1891 г. се преселва в Пловдив. През 1892 г. предприема пътуване в Родопите и разбира, че никакви народни песни, в истинността, на които го е уверявал Иван Гологанов, не съществуват. Пред Вазов, който е също там на фолклорна експедиция, той отдава това на помаците, които били потайни и не искали да говорят. Веркович умира на 30 декември 1893 г. и е погребан в София на държавни разноски. Гологанов се защитава с обяснението, че е необразован и не може да измисли песните.
Сега един българин от Благоевград
бърка в раната „Веда Словена”
Името му е Христо Спириев. Защо ли му е всичко това, след като вече близо век и половина българската мистерия има люти противници и върли последователи? Какво ли ново може да каже той? Това обаче не е приумица на някой чудак – Спириев е правнук на събирача на песните Иван Гологанов, неговата баба Хана е най-малкото от 6-те деца на Гологанов. Спириев се е заел с идентификацията на народните песни. Интересът към мистификацията „Веда Словена” бил подхранен от баща му Димитър, който го убеждавал, че дядо му е несправедливо наклеветен.
Христо Спириев 20 г. е бил инженер по водоснабдяване, обиколил е целия Пирински край и е търсил корените на песните, събирани от дядо му. Бил е и 4 пъти в Солун, проучвал материали, но признава, че не са го задоволили. Смята, че голяма част от архива на прадядо му е пропаднала по време на Балканската война и затова делото му не може да се отрича категорично. Най-интересният извод от проучванията на Спириев е, че изпълнената от Оркестъра за сватби и погребения на Горан Брегович и станала популярна у нас песен
„Свети Георги” е записана като текст от Гологанов и е българска. Днес от нея се пеели само последните 4 куплета. „Защо смятат, че е циганска песен? – пита се той. – Свети Георги е български празник. И в тая песен, която, разбира се, е претърпяла много варианти, не се пее за Свети Георги, а за Георги Юнака. Използва се само финалът на песента днес. Иначе цялата песен е към 600 строфи.”
Спириев е идентифицирал и песента за Юнак Заров. Той бил покровител на житата. И в песента се обяснява как докарва ветровете, за да може да се вършее. Имало е и село на неговото име, от което е майката на Спириев. Точно там той е открил песента „Юнак Заров”, която неговият прадядо предава на Стефан Веркович. Сега селото се казва Николопис и е на 30-ина километра от Солун. Според него дядо му наистина е събирал песните от българомохамеданите. А за Спириев те са загадка. Между песните, записани от прадядо му, и техния говор има абсолютно съвпадение. Според него те са заселени у нас от Персия. Така му признавали самите помаци в Гоцеделчевско: „Нашите поверия са такива, че ние сме докарани от Персия.” Единият вариант, е че са потурчени там, другият – по-меродавният, е, че това е станало по българските земи. Изследвачът се позовава и на факта, че и днес те правят цветен хляб, както е писал дядо му във „Веда Словена”. Обичаят е запазен в селата Абланица и Блатска.
Za i protiv weda Slovena
Гане Тодоровски
За и против „Веда Словена“
Годишен зборник на Универзитетот во Скопје, 19, 1967, стр. 393-444.
За да се изнајде потребниот збор при определбата на поимот што се крие зад краткиот наслов на една позната книга, на една претолкувана содржина, на еден пренагласен настан, – можеби најдобро е ако се систематизира, раздвои и внимателно постапно подвлекува се она што како импозантна сума од факти се насобра по сензациооналниот обид да му се импутира на словенството, кој знае по кој пат, ненужна тежина од лажна слава!
Дистанцата од скоро еден век е предоволна за да ни овозможи поспокојни заклучоци. Сепак, предметот на разгледувањето си остануваа комплексен и компликуван, не заради нерешените загатки што ги претпоставува, туку пред се заради тешкотијата: на некаква конкретна анализа да се подвргне карактеристична апстракција, предмет што главно спаѓа во категоријата на фикциите, измислиците, нереалните причини за реални и прецизни ангажираности! „Веда Словена”, тој многуилјаден корпус од невешти стихови, сочинет во еден рекорден во својата мала временска рамка период, сочинет под хипнотичката сугестија и високиот материјален стимуланс на еден ултра-романтичарски занес, таквата „Веда Словена” мерлива ли е според општоусвоените норми на конкретниот и позитивниот принос во фондот на трајните наследства на еден народ, на една национална култура? Треба литературната историја да се занимава сериозно со некакви си несериозности, недостојности, измами?
Помногубројни се овие прашања: си имаат своја оправданост, свое место, свој raison d’etre. Меѓутоа, нема ли да сме мaлку неправедни кон себеси, ако преку еден, дури и оправдан, гест на разумно повлекување пред недостојното, го избегнуваме она што сакале-нејќеле си останува само наше, па макар и како заблуда, како некритичност, како неславен дел од нашето течење низ времето. Нели нема смисла, ние од посреќните поколенија да ги обвинуваме своите неуки, невешти, несреќни претходници за непростиви гревови. Тие, најверојатно, го чинеле она што времето им го наложувало и допуштало, го чинеле во името на подостојните идни дни.
Имаме ли право во оваа насока да го трасираме нашиот одговор? Нема ли таквата галантна попустливост кон апсурдите на своето минато да ги подрие строго-егзактните позиции на нашиот сопствен реалистички став? Не ли се крие тука мала доза на сентиментално оценување на дел од изврвениот низ историјата пат?
„Веда Словена” – дело на Верковиќ-Гологанововата колаборација – за секога ќе значи само едно: најизвишен паметник на екстремнниот национален занес, најкусовечната рожба на колективната национална утопија. Тоа дело говори за една неминовна фаза низ која скоро секој народ во својот развиток треба да мине: фазата на романтичарската самодопадливост, фазата кога во огледалото на националната суета секој гест и потег, секое движење и присеќавање, секоја недоустена реч добиваат грандиозно значење, херојска поза, историски чин. Таа црта, всушност, втакена е и во традицијата на народниот епос: народот си ги вложил сите копнежи во исковувањето фантастични ликови на херои, бидејќи во животот немало такви, бидејќи стварноста осетила потреба од нив[1]. Тоа е периодот на нужниот премин од создавање и остварување на животните мечти во својот внатрешен свет до појасното определување на идеалот во конкретната стварност. На ајдучката песна претходи историската, на историската – митолошката. Во случајов, „Веда Словена”, како мистификација со воврела некаде меѓу историската и ајдучката песна, се вовлекла во малата пукнатина на дезориентацијата, како мигновен предив, како добивање на време, како пожелна починка пред тешкиот двобој со посилниот и повеќеименен непријател.
Скоро по правило, сите мистификации во литературата настануваат таму и тогаш, кајшто и когашто највеќе се чувствува нивниот недостиг. Секако, исклучоци има – главно кај релативно послободните народи во Еврoпа. Но, на терените на огромните феудални империи, во чии неоткриени пространства тонеа во повеќевековна потиснатост и мрак помали народи, мистификациите значат речиси закон на националната преродба. Јавувајќи се најчесто во судирот помеѓу посилна, посупериорна и поекспанзивна нација, од една страна, и послаба, поинфериорна и позатворена во себе нација, од друга страна, мистификациите како да станаа некаква неминовност во процесот на културно-политичката еманципација. „Нема ни еден културен народ кој немал свои Верковиќи и Милоевиќи” – има речено со многу оправданост Шишманов[2].
Веда Словена, како литературна мистификација, пред сe означува една митолошка реминисценција. Времето, во кое се роди таа, премногу ги претпочита ваквите методи: во секоја народна песна или приказна да се бара историска или митолошка реминисценција. Мода на векот беше митолошката теорија на браќата Грим а таа претпоставаше големо единство и сличност на мотивите во умотворбите на сите индоевропски народи. Во народните умотворби се бараа траги од првобитните времиња, од митолошката епоха на Аријците[3]. Нo, тоа истовремено како метод на водеше кон целосната вистина. Уште повеќе што во рацете на дилетанти беше злоупотребен. Се дојде до апсурдни заклучоци, до дискредитирање на оваа митолошка школа, која не без резон ја основаа Јаков и Вилхелм Грим. На јужнословенски терен Гримови ученици имаше повеќе. Мегу најзабележаните се секако Раковски, Верковиќ и Милојевиќ[4].
За времето со кое дејствуваа овие луѓе, многушто може да биде оправдано. Сите тие патат од некаква нестрпливост, па оттука поврвност, недостиг на специјалистичка подготовка, непроширување научниот делокруг. Како поинаку би ги објасниле сите нивни неодрживи, наивни до необмисленост претпоставки? Лековерни се воопшто Словените, подвлече Французинот Луј Леже, кога говореше за „Веда Словена”. Преку оваа карактерна црта тој го објаснуваше феноменот на масовната подршка на литературните мистификации, конкретно и на мистификацијата на „Веда Словена” меѓу словенските народи. Нека да е така, меѓутоа, мистификацијата не е словенска измислица, иако во фрапантните примери на Вацлав Ханка и Верковиќ – Гологанов среќаваме кулминантна илустрација. Кон литературна мистификација прибегнуваа повеќе европски народи. Во петнаесеттиот век Холанѓаните познаваат сфаќања според кои Адам и Ева во рајот говореле холандски ане еврејски, како до тогаш се мислело. Некој скандинавски „учен”, доврзувајќи се на холандските хипотези, тврдел дека Адам со бога говорел на норвешки! Мицкевиќ од катедрата на парискиот Колеж д Франс во 1844 проповеда како Словените се најстари живеачи на Европа, дека Римјаните, Фригијците и Асирците биле Словени. Хрватските преродбеници сметаа дека Илирите се Словени. Верковиќ исто така задоен во духот на илиризмот претпостави и повте да докаже дека старите Траки и Македонци се Словени. Времето кое е скудно со факти, посега кон фантазиите. „Веда Словена” е рожба на такво едно време, иако со релативно задоцнување.
Луѓето што се раководеле од вакви идеи (подобро: фиксидеи) не смеат да бидат осудени или отфрлени. Во свое време тие допринеле со некаква полза: му го обрнале вниманието на светот врз постоењето на мали народи, за кои одвај и да се знаело! Ги заинтригувале љубопитствата на другите народи со некаква лажно конструирана слава, оригинална култура, историско величие. Па, ако Индијците ги имаат своите епопеи Рамајана и Махабхарата, Персијците: Зендавеста, Евреите: Библијата, Грците: Илијадата и Одисејата, Германците: Нибелунгите, Французите: Бесниот Роланд, еве и ние Словените, што веќе ги имаме: Словото за походот на Игора и Кралевдворскиот ракопис, можеме сега да се гордееме со уште еден, најсвештен паладиум: „Веда Словена”, песни од предхристијанско и предисториско време, бесцени траги на една првобитна култура, постара од сите други во Европа. Така се изгради илузијата за сопствен, словенски пантеон, полн со раскошна колекција од секакви богатства. Веда Словена на Верковиќ и Гологанов беше таков имагинарен пантеон. Скап колку една шумна провокација – јавноста на покултурна Европа да го сврти погледот малку кон заборавената шир на најјужниот дел од огромниот словенски океан.
* * *
Втората половина на XIX век се карактеризира, барем во македонскиот случај со засилени акции на собирање народни умотворби. Откако Вук Караџиќ, Виктор Григоровиќ и Станко Враз отпочнаа со објавување на македонски народни песни, некаде кон шестата деценија на минатиот век стапува на сцена нова, поагилна плејада собирачи и објавувачи на македонски умотворби: Стефан Верковиќ, Димитар и Константин Миладиновци и Кузман Шапкарев се најистакнатите меѓу нив.
Бранот на собирање особено се интензивира кон 70-те години, кога нашироко низ бугарскиот печат во Турција и Романија се зборува за собирање на народни умотворби. Токму тогаш, во тој виорен полет на трескаво присобирање на народното благо, кога сите периодични публикации на бугарски или српски јазик, подржани од или наменети на Македонците, донесуваа на своите страници полни грски од македонскиот фолклор, Стефан Верковиќ, кој зад себе го имаше зборникот „Народне песме македонски Бугара”, издаден во Белград 1860 – го остави тој толку благороден позив на стрплив и упорит собирач на делото на народниот гениј. Го остави, повлечен од една фикс-идеја, од една невозможност, од една луда авантура на сопствената суета. Гледајќи на себеси како на одбраник на божјата воља, токму тој да биде големиот и генијален откривач на древната епопеја за Орфеј – современата Риг-Веда, за која самиот во писмото до Нил Попов егзалтирано пишуваше[5], тој се втурна во потрага по тие свои бладежни измислици.
Некаде кон 1850, откако веќе еднаш беше доаѓал во Македонија, Стефан Верковиќ се настани за постојано во Сер, главен град во Југоисточна Македонија, како собирач на старини, како археолог. Всушност, зад тој параван на професија што тоа време беше во мода, се криеше специјален агент на српската влада, со посебна мисија меѓу Македонците од овој крај[6].
Доаѓајќи во Македонија и останувајќи во неа во текот на третиот квартал на минатиот век, нагрбен со специјална политичка задача а камуфлирајќи се под плаштот на собирач на нумизматички и археолошки наоди, народни умотворби и обичаи, географски и етнографски податоци, тој, колку прекопнат за подвиг, толку неподготвен за него, доаѓа до претпоставката дека токму на овој терен, тука во Македонија треба да ги открие бесцените блага што ќе го усреќат Словенството.
„Чини ми се као да ми нешто непрестано шапуће: У Елбасану ћеш наћи нешто чему ће се све славенство радовати?” – му пишува во едно писмо на својот пријател Алекса Вукоманович[7]. Му пишува од Сер цела деценија пред да го сретне македонскиот учител Јован Гологанов, кој ќе му ги фабрикува со зачудувачка брзина стиховите на идната „Веда Словена”.
„…седећи на дућану у Филиби (Пловдив – Г. Т.) код једнога мојега знанца, дође тамо један бугарин из Неврокопа и запита за мене од куда сам и с чиме се заимам: ја му одговорим да сам археолог, који сваког рода древности истражујем као: новце, рукописе и надписе. Нато речениј Неврокоплија примети да у његовом селу има на једном камену један велики надпис који није ни грчки, ни римски, ни славенски. Ја му приметим: да неће бити Турски или Ерменски, он одговори да није: и тако се разиђемо. После тоа одем ондашнему једном знатном бугарину да се с њим упознам; разговарајући се с њиме о старинама, изнесе ми једно старо евангелие факсимилирано, од једне стране славенски а од друге глаголитички. Док, сам речено Евенгелие прегледавао, дође тамо и онај Бугарин из Неврокопа; и одма, седаваши до мене, надвири се да види што прегледавам. Тек што погледа у Евангелие, одма упре прстом у слова Глаголитичка и рекне: „тако е они надпис за ког сам ти мало пре казивао да се код Неврокопа у мојему селу налази.” Ја му на то не одговорим ништа, него се пренем као да је искра електричка кроз мене прошла, и помислим: Боже милостиви, на свему ти фала Дакле свако мое предчувствовање оће да се обистини. (Подвлекол – Г. Т.)
После тога упознам се још боле с реченим бугарином и упитам га када би могао у његово село доћи да они надпис видим; он ми каже да његово село лежи у најдивљем кланцу планине Родопске, кроз који није могуће лети, од ајдука проћи; него само зими је можно до онога места, гди надпис стои, доћи; и тако закључимо: да он за кереван серезки дође у Серез, па по керевану да пођемо заедно до онога надписа.
Ја мислим да ће они надпис, ако е збиља Глаголитички бити из језическе добе? Неће ли којом срећом бити Томби Орфеја или Лина?… ако не баш њихова а оно барем не далеко од њиове добе? – Већ та околност се налази у најдивљем пределу даје ми повода мислити да мора врло важан бити; и то такови из кога ће се моћи дознати каког су порекла најстарији трачки житељи били? И јесу ли како образованост и књижевност имали?
…ја сам телом у Серезу а дух ми је непрестано на планини родопској у Ел-басану, и желио би, када би само било можно, да на ова места у магновенију ока будем!
Колика би то чест и слава нашему ученому друштву била када се у његову органу саобшто један Славенскиј Документ из јазическе добе! Та таког до сада нигди печатаног нема!!![8].
Се ова е напишано 1855 година, во почеткокот на Верковиќевиот престој во Македонија, десет години пред да отпочне големата игра околу фалсификувањето на Веда „Словена”, на грамадниот куп од 300.000 стиха „народни” песни, сочувани божем во устно предание од предисторично и предхристијанско доба, и дваесетгодини пред да се појави првиот том на „епохалното” родопско откритие, она што тој сам го квалификува како паметник „од недогледне важности и вредности по историју не само Славена, него и свега човечанства, сачувавши се не на камену, металу или пергаменту, већ устним предањем код Македонских Марвака и Фракијских Родопских Помака”[9].
Во својата „втора татковина”, како сам ќе ја нарече Македонија, Стефан Верковиќ доаѓа со цел да врши важна политичка мисија: „да Славени македонски при решавању источног питања признају себе Славенима а не Герцима”[10]. Фактички тој таа своја мисија ја обави директно и индиректно. Директно, преку многубројните свои контакти со речиси сите попросветени македонски луѓе од она време и индиректно со идејата за изнаоѓање паметник од далечното минато, со што ги возбуди не само учените од Европа, туку и луѓето од серскиот крај, денес етнички скоро заличен. Јован Гологанов во едно свое писмо до Шишманов[11] мошне убаво ја подвлекува таа негова заслуга: „…не само нас, туку и целото население го подбуди кон сознание за народноста”. За ова пишуваат и Арсени Костанцев[12], Јона Маџаров[13], А. П. Стоилов[14] и други. Од обемната преписка на Верковиќ, која е сочувана[15], може да се види најилустративно колку многузначајни се неговите врски со македонските културни работници од средината на минатиот век. Меѓутоа маѓепсан од фантастичната идеја за индиското потекло на Словените, која впрочем на времето завлекува и други, тој исцело се впушта во упорито и фанатички слепо и тврдоглаво докажување на својата хипотеза дека прататковци на Словените на Балканот се Траките, Илирите, Македонците, Пеонците, дека Словените на Балканот го сочувале најдобро првобитниот аријски тип, таков, каков што постоел тој уште во епохата на Риг-Ведата. Затоа и смета дека токму во Македонија, таму, во клисурите помеѓу Пирин (Перуновата планина!) и Родопите ќе наиде на аргументи што ќе ја потврдат неговата претпоставка. Па им се обрнува на сите свои познаници од ред, со молба да истражуваат низ народот песни „…карактера стародревним тракијским знаменитостима, на пример о тракијском певцу Орфеју и другим личностима из старие ових предела, па ако на сличнога шта наиђу, да не пропуште за мене то прибавити”[16]. Од многуте пријатеи познати, до кои Верковиќ се обрати „да истражују по народу песме о царевима мацедонским”, ниеден не се одзва. Не е на одмет да спомнеме кои беа тие личности, кои како вели самиот Верковиќ, не само што оваа порака негова ги изненади, туку и смев им предизвика[17]. Тоа се имиња, помалу или повеќе добро познати на нашата културна историја: Павел Божигробски, Димитар В. Македонски, Венимијан Мачуковски, Константин Динков, Поповиќ Томе, Ковачевски Никола, Божиков Христодул, Браќа Косетнцеви, Дичо Зограф, Михаил Николов, Димитар поп Георгиев, Георги Динков и други. Од сета ова плејада имиња ниеден не можеше да му ја исполни желбата поради простата вистина што такви песни меѓу народот не постоеја. Требаше да се чека до 1865 година, кога на сцената ќе се појави инвентивниот измамник Јован Гологанов.
Потребно е да се задржиме на прашањето по чии узори се загнезди кај Верковиќ ова хипотетична идеја?
Повекемина автори, кои директно или индиректно се задржувале на ова прашање, најчесто го споменуваат името на бугарскиот преродбеник и револуционер Георги С. Раковски. Тука во прв ред спаѓаат најсестраниот проучувач на проблемот на „Веда Словена” – Иван Д. Шишманов, потоа рускиот славист Петар Лавров, браќата Антон и Христо П. Стоилови, и други. Тука треба да го споменеме и прилогот на македонскиот славист Цвета Органџиева, која е склона да мисли дека Верковиќ, пред се се повел по примерот на македонскиот преродбеник Јордан хаџи Константинов Џинот[18].
Ив. Д. Шишманов, во двете свои поопсежни приоѓања кон овој проблем[19] недвосмислено укажува на Раковски:
„Er (Verkovik – G. T.) hatte nach seiner Art theoretische Studien getrieben, wie man aus seiner hinterlassenen Bibliothek sehen kann, die uebrigens nichts von einer directen Einwirkung unseres Rakovski auf ihn verraeth. Verkovic war eine congeniale Natur und connte deshalb ganz wohl – selbsaendig die verschrobenen Ideen verfallen, die man sonst dem Rakovski zuschreibt, dass naemlich die Alten Thrako-Illyrer Sloven waren und fueglich auch Orpheus und Alexander der Grosse Slaven gevesen sein muessen und dgl. mehr.„) (Подвлеченето мое – Г. T.) и ова:
„Dies schliesst jedoch nicht die Moeglichtkeit aus, dass Verkovic mit Rakovski’s Fantasien gut bekannt war. Er muss jedenfall dies oder jenes seiner Werke besessen haben, wie aus gewissen Briefen Gologanov’s erhellte. So bittet dieser im Maerz 1871: „Schickeln Sie mir wieder eine Zeitung und jenes Buch von Rakovski”. Er wiederholt vergeblich die Bitte noch den 10. Mai, 18. u. 27. Oktomber desselben Jahres und den 30. Januar 1872. Den 28. Febr. d. j. berishtet er endlich, das gewuenschte Buch erhalten zu haben”[21]. и пак за ова:
„Връщтайки се отново върху въпроса за автентичноста на песните, Леже продължава: „Ние казахме по-горе, че г. Веркович върти трговия с „антики”, а в тая трговия хората обичат да подстаряват стоката си; от друга страна г. Веркович е абсолготно невежествен. Много е възможно за това да е едновремено лъжец и сам излъган (tout ensemble trompeur et trompe). Когато човек е тъй лесно „dupe” на своето въображение, може да бъде излъган и от други, „quitte a tacher de les engeigner a son tour”, както казваха нашите прадеди, „Nous faisons donc toutes nos reserves sur l’authenticite et l’integralite des poemes qu’on nous presente” (подвлеченото е од Луј Леже – Г. Т.), толкова повече, че подобни мистификации не са новост у южните славяни. Леже привежда Показалеца на Раковски, в които се доказва а priori че българите били дошли направо от Индия, че техният език бил дал на древна Грция всички географически названия и други предположения, които не е възможно да се докажат. По-нататък Леже цитува и фалшифицираните три песни в дисертацията на Раковски за Цар Асен I и II и митоложките измислици на Милоевича[22].
Овдека треба да подвлечеме пак дека најкомпетентниот собеседник на темата „Веда Словена” ќе си остане токму Иван Д. Шишманов. Неговите иследувања до сега претставуваат најстудиозен прилог кон ова занимливо поглавје на бугарското и македонското културно минато. Неговата сестрана подготвеност и импозантната научна акрибија со која располагаше му овозможија да даде најисцрпни заклучоци по прашањето на прочуената мистификација. Меѓутоа, ни се чини дека по прашањето на која лектира директно и подлегнува Верковиќ во своите псевдотеории за тракоилирското потекло на Словените и дали тоа конкретно и директно е Раковски, би требало малку повнимателно да му се пријде. Секако, не од желба да се ревидира мислењето на Шишманов, кое впрочем не е погрешно, туку од потребата да се укаже и на неколку други извори.
Познато ни е дека „Показалецот на Раковски е објавен во 1859 година. Таму за првпат понашироко се изнесува индиската теорија на Раковски. Меѓутоа, во трудот на Цвета Органџиева[23] се запознавме со едно важно писмо на Верковиќ, од кое дознавме дека уште во 1855 година Верковиќ е трескаво обземен од такви мисли. Органџиева се повикува на М. Арнаудов[24] и на Ив. Шишманов (в. СбНУ, XVI-XVII. стр. 614, 630) говорејќи за тоа кому му припаѓа приматот на спомнатава псевдотеорија. Се спомнува дека во лицето на Џинот треба да се препознае родоначалникот на идејата за трако-илирското, т. е. индиското потекло на Јужните Словени. Ќе го приведеме тој дел од прилогот на Органџиева:
„…ова писмо, досега необјавено (се мисли на писмото од Стефан Верковиќ до Алекса Вукомановиќ, датирано од 9/13 октомври 1855 година, Сер, – Г. Т.) и непознато е најстаро писмо од Верковиќ. Тоа основно го менува тврдењето дека родоначалникот на идејата на трако-илирското, т. е. индиското потекло на Јужните Словени е Раковски (види: Арнаудов, Очерки по българския фолклор, стр. 130). Индиската теорија на Раковски е во полна сила дури во „Показалец” (1859) и „Българска старина” (1865). Поверојатно е мислењето на Шишманов дека е Џинот родоначалник на ова идеја: (Види: СбНУ, XVI-XVII. с. 614, 630). Ние ќе обратиме внимавние на тоа дека Џинот уште 1853 година нафрлувал такви мисли. На пример во статијата „Обичаи славјански”, Цариградски весник, 101, од 20 XI. 1853 г. тој пишува меѓу другото: „И не е за чудо ради верховного стихотворца Омира којто во Илирик сос голема жеља слушал стихотворно поене Славјанско, от где са научил и степено удиране Епическо”. Со други зборови, Словените, т. е. Траките имале поезија порано од Грците затоа што во тоа време не е познат називот „Словен”. И Омир се учел од Словените”[25].
… cd http://makedonija.rastko.net/delo/11724
Mokosz
VEDA SLOVENA
Bulgarian folk songs from pre-historical and pre-christian time.
Discovered in Thrace and Macedonia and published by
Stefan I. Verkovich
The author has been collecting these songs for more than 10 years from 2 main regions Rodopi, the biggest mountain in Thrace, where the Bulgarians, speaking the pomashki dialect /therefore others call them pomatsi/ were living.
And the other is Eastern Macedonia, where the Bulgarians who lived there spoke marvashki dialect /marvatsi/.
These tribes live in the most isolated places and despite all changes of time, somehow or other, they have saved their authentic folklore. They have small idea of christianity. And others know some muslim prayers but basically they continued to follow their old tradition. Doctor Shafarick, a friend and a sponsor of the first edition – 22 July 1874.
And in that book there are a couple of songs about Orpheus, as well.
One of them is from a village named Eleshnitsa, East Macedonia, nowadays Greece.
It is No 13 in the collection and consists of 625 lines. Ill quote a few of them:
The Birth of Orpheus
Brava krale
si se moli:
Oi ti Boje, Vishnu Boje!
Ja dai si mi Boje,
na staro vreme edno chedo
Lu da si gu vide pa da si um
Toi da si mi zeme nasledi
Dete yunak
sha si furka na nebetu,
sus svirka Vishnu Boga da si fail.
Sova dete moshtne nishanlie sha si bode,
sha zaptisa sita zeme I planini,
da si bode purva krale na zemeta.
Reche staru dedu ne otreche,
pa si furkna gore na nebetu,
du si fail Vishnu Boga,
shto si pravi chuda na zemeta.
An old king was praying:
Oh, Great God, Vishnu
Please give me oh, God
a child in my old age.
Let me see him and then I die,
Let him inherit my land
Later, a saintly person came down from the sky and said predicting:
Youll have a son from heaven,
hell glorify Lord Vishnu with his flute.
This child will have all good qualities,
Hell pacify all lands and mountains,
Hell be the king of the earth.
The saintly man said all that,
and flew back in the sky
to glorify Lord Vishnu
whos performing His miracles on earth.
Verkovich had collected 56 songs and they published only 15. Later he selected the best from the unpublished songs and sent them to the French Consul in Plovdiv August Dozon and he published them as Unpublished Bulgarian Folk songs Chanson populaires Bulgares inedites Paris, 1875. They are now found in the archives of the Bulgarian Academy of Science. Theres another interesting song about Orpheus, who was heartbroken after his wifes departure. It consists of 462 lines. Here are a few of them:
Orpheus finds his wife Dana
Orpheus was wondering why and how she disappear?d and a voice from the sky told him:
Ni ta klel Siva boga
ya ta klel Visnu boga
Vishnum Dana Defina
Defina mi trisuletna
It is not done by Lord Siva,
but it is done by Lord Vishnu
Dana became a servant of Vishnu,
servant for three years.
Although he understood this, he had a strong desire to see her and he started praying:
Vishnu le Boje
tebe sa Boje mole
che na tebe dumilevam!
Orfei sa molba moli
Vishnu mu molba chue
Oh, my dear Lord Vishnu
Im praying unto You
You are my only shelter!
Orpheus is humbly praying
And Lord Vishnu hears him
Vishnu mercifully fulfills his desire and He takes him back in His palace in the upper sky.
By the way the name VISHNU is mentioned hundreds of times in all of the songs and hes always depicted as the Supreme Lord /Gulema Boga/. There are other interesting songs about Siva, Durga, Surva /Surya/, Agne, etc.
Atheists and communists call them mythology or mystification
Christians anathemize as eres, paganism and therefore the Bulgarian Ministry of Education rejects their publication until 1997. But the serious scientists agree and confirm that they are authentic and are pre-christian.
Krishna is not mentioned in the songs about Orpheus, but he appears on the pages of Veda Slovena under the name Kolada /which means the Young or little Krishna/ and the name Krusni /the cowherd boy, who became the king of the earth/.
60 Lines for Krishna from Volume 2 VEDA SLOVENA:
Bre li mi Krusnyu,
bre mi na pole tsare
mene sa lyutum kani,
chi da si rodi mujku dete,
zlatna si sabe vie,
ta mi dete seche.
Oh my dear Krishna,
Look, this evil king
Who wants to kill me badly
cos of the son Ill bring.
Golden sword hes waving,
He wants to kill my kid.
F sarae mu star bilarin,
blirna mu kniga pee,
blirna mu kniga kitape,
chi sha rode mujku dete.
A prophet in his fancy palace,
Sings an ancient book for him.
And the ancient book is saying,
That I will bear a male kid.
Tsaryu sa dosta nalyuti,
nalyuti sa, razedi sa,
ta ma metna u zandana
da ma seche zaluk pu zaluk.
The king is really angry
Angry – really mad!
He threw me in the prison,
And will cut me bit by bit
Stara mi maika u gora,
u gora u Vida
mujku si dete rodila,
mujku hi dete Krusna.
Chi hi sa tsare kani
da hi dete seche.
My old mother in the woods,
In the woods of Vida,
Gave birth to a shiny son,
And His name is Krishna.
And the king he does
Want to chop her son.
Malu mi mlogu devet godini
sivu mi stadu pase
More or less nine twelve months
Krishna tends His countless cows
Krusna mi mlada pastuha
sivu mi stado pase,
Veda si kniga pee,
ta si mi yuda mae.
Krishna, my cowherd boy,
Tends gray herds, oh my,
And hes singing Veda book,
Charming all the goddesses in wood.
Pa mi na pole sleva
tsare mu na urdie,
ta mi sa borba bori,
ya gu s karlika nadbori,
Then he walks down at the ring,
At the challenge of the king.
After a very terrifying fight,
With a stick He showed his might.
Ta mu sarae pleni.
Krusna mi mlada tsare
And he conquered the court.
Krishna young king of the world,
pusta zeme zaselil,
pusta mi zeme Zain,
det mu chuvek ni fodil,
det mi pile ni furkanalu.
Populated the desert land,
The desert land before the end,
Where no one has ever been.
Neither birds do fly nor sing.
Pa mi sa Krusna ni jeni,
chi e na nebe Vedyu,
Vedyu mi diven.
Krusna mi kniga pee,
By then Krishna never wedded,
Hes omniscient and divine.
Hes the Knower of the Veda,
Krishna sings it all the time.
ta si tsare nadbori
ta mu pleni saraete,
Krusna mi mlada tsare.
he defeated the evil king,
and took over his nice courts.
Krishna my young Lord!
Ya mi sedi malu-mlogu,
malu-mlogu tri godini,
zakara si mladi yunatsi,
mladi yunatsi, malki momi,
Years passed not more or less,
He ruled there for three twelvemonths.
Then accompanied by His brave friends,
His brave friends and His young wives,
ta mi utide na pole,
det mi e pole pustu,
pustu mi zapustenu,
Zaina mi zeme zaseli.
Went where no one else has been,
Desert land no one has seen.
To populate that wasted land,
Which is just before the end.
Krusna mi veke stara,
ya mu dusha ni izleze,
lu si furkna na nebetu,
ta mi na nebe Vedyu,
Krishna lived for many years,
But His Soul did never leave,
He rose to heaven as He is,
Beyond the sky is where He lives.
Vedyu mi diven.
Subrali sa malki momi,
subrali sa av sarae,
ta mu pesna,
ta mu pesna ustanala.
Oh, my Lord omniscient and divine!
Young girls gathered,
Gathered in the palace,
And they sang a song,
And it stayed forever.
Veda Slovena |
 |
 |
| Written by The Editor | |
| Thursday, 04 September 2008 | |
| Bulgarian folk songs from pre-historical and pre-christian time, discovered in Thrace and Macedonia and published by Stefan I. Verkovich in 1874.The author has been collecting these songs for more than 10 years from 2 main regions:1. Rodopi, the biggest mountain in Thrace, where the Bulgarians, speaking the pomashki dialect were living. 2. Eastern Macedonia, where the Bulgarians who lived there spoke marvashki dialect.These tribes live in the most isolated places and despite all changes of time, somehow or other, they have saved their authentic folklore. They have a small idea of Christianity. And others know some Muslim prayers but basically they continued to follow their original tradition.In that book there are a couple of songs about Krishna, Vishnu, Siva, Orpheus etc. One of them is from a village named Eleshnitsa, East Macedonia, nowadays Greece: The Birth of Orpheus “Brava krale… si se moli: “Dete yunak…sha si furka na nebetu, “An old king was praying: Later, a saintly person came down from the sky and said predicting: “You’ll have a son from heaven, Verkovich had collected 56 songs and they published only 15. Later he selected the best from the unpublished songs and sent them to the French Consul in Plovdiv (August Dozon) and he published them as “Unpublished Bulgarian Folk songs” – “Chanson populaires Bulgares inedites” Paris, 1875. They are now found in the archives of the Bulgarian Academy of Science. There is another interesting song about Orpheus, who was heartbroken after his wife’s departure. It consists of 462 lines. Here are a few of them: Orpheus finds his wife Dana Orpheus was wondering why and how she disappeared and a voice from the sky told him: “Ni ta klel Siva boga …“It is not done by Lord Siva, Although he understood this, he had a strong desire to see her and he started praying: “Vishnu le Boje “Oh, my dear Lord Vishnu Vishnu mercifully fulfills his desire and He takes him back in His palace in the upper sky. By the way the name VISHNU is mentioned hundreds of times in all of the songs and he’s always depicted as the Supreme Lord (Gulema Boga). There are other interesting songs about Siva, Durga, Surya, Agni, etc. Atheists and communists call them mythology or mystification… Christians condemn it as paganism – and therefore the Bulgarian Ministry of Education rejected their publication until 1997. But the serious scientists agree and confirm that they are authentic and are pre-christian. Krishna is not mentioned in the songs about Orpheus, but he appears on the pages of Veda Slovena under the name Kolada, which means the young or little Krishna named Krusni, the cowherd boy, who became the king of the earth. 60 Lines about Krishna from Volume 2 of Veda Slovena: Bre li mi Krusnyu, Oh my dear Krishna, F sarae mu star bilarin, A prophet in his fancy palace, Tsaryu sa dosta nalyuti, The king is really angry “Stara mi maika u gora, “My old mother in the woods, Malu mi mlogu devet godini More or less nine twelve months Krusna mi mlada pastuha Krishna, my cowherd boy, Pa mi na pole sleva Then he walks down at the ring, Ta mu sarae pleni. And he conquered the court. pusta zeme zaselil, Populated the desert land, Pa mi sa Krusna ni jeni, By then Krishna never wedded, ta si tsare nadbori he defeated the evil king, Ya mi sedi malu-mlogu, Years passed not more or less, ta mi utide na pole, Went where no one else has been, Krusna mi veke stara, Krishna lived for many years, Vedyu mi diven. Oh, my Lord omniscient and divine! |
Bulgaria’s Homer perplexed Europe in the nineteenth century
with the biggest literary mystification in the peninsula’s history. In hastily put-together verses, he described events from 4,000 years ago, while scientists in London, Paris and Moscow, tried to decipher The Epic of Gilgamesh
It all began with the confusing, in a typical Balkan way, personal story of Stefan Verković. Ethnically, he was a Serbianised Croatian from Bosnia, sent in the middle of the nineteenth century to defend the Serbian cause among Macedonians, but ended up betraying it in favour of the Bulgarians instead. He was a Franciscan, who converted to Eastern Orthodoxy, but dedicated his life to Slavic paganism.
As a kind of a natural progression of his own life, Verković stirred up one of the biggest literary scandals in the history of the Slavic world; its rumble still echoing today. In 1874 in Belgrade and in 1881 in Saint Petersburg, he published two solid volumes titled Veda Slovena: Bulgarian Folk Songs of the Prehistoric and the Pre-Christian Age.
Their 23,809 lines of verse, said to be folklore gathered throughout the Rhodopi Mounatins, created a furore in European intellectual circles, as they seemed to reveal that Slavs had preserved an epos dating to the time of the Hindo-European civilization (fourth to the second century BC), which referred to Orpheus and the Trojan War, let alone more recent occurrences, such as Philip II of Macedon and Alexander the Great.
One can only imagine the effect this news had in Paris, London or Moscow, where academics were still struggling to decipher the then recently discovered Epic of Gilgamesh, which – dating back to the 2000BC, was considered as the world’s oldest literary work.
“A collective outcry of admiration, of surprise, and disbelief broke the hitherto quiet and noiseless philologists’ atmosphere,” Bulgarian writer Ivan Vazov wrote. “A part of the Slavic press, loudly and with warm words, congratulated the great discovery; Geitler and the German Han applauded it; in the Paris department of Slavonic languages the scholar professor Hodzko announced that a nation which had created such songs is a most poetic nation; that Veda Slovena heralded a revolution in the science of the history of the East, ushering in a new era.”
Stefan Verković was the “impresario” of Veda Slovena but behind the “recording,” or more likely – the write-up of the Slavic version of The Epic of Gilgamesh stood a Bulgarian – Ivan Gologanov. As a brother of Skopje’s metropolitan and the abbot of the Bachkovo Monastery, he was a well-educated man who possessed in-depth knowledge of ancient and modern Greek, classical mythology and was an expert on Homer.
Before meeting Stefan Verković, he led a humble life as a village teacher in Turlis, located near the present-day Greek town of Siderokastron in the southern Rhodopi Mounatins. However, he gladly gave up his teaching career in exchange for the 300 silver Groschen a month, offered by the Serbian, and over the next two years, he “collected” verses. As he himself explained – he went around fares and took down the oral tradition of the local Pomaks – the Islam-practicing Slavs.
Regardless of Gologanov’s working methods, he must have written like a maniac – in the words of his publisher Verković the published verses constituted only a tenth of the total collected by his assistant. If the Bulgarian created 240,000 lines over ten years, that means he must have written at least three pages of poetry every day – a fact that left even Ivan Vazov – one of Bulgaria’s greatest poets and writers, enraptured, as he called Gologanov a “monstrously prolific Homer.”
After the bombshell of the two volumes’ publication, European literary men split up into two camps: while one, impressed, pondered the message of the incredible discovery, the other called it a mystification. Many of Bulgaria’s literati immediately rejected the notion that Veda Slovena contained authentic folklore.
Niewiele udało się znaleźć na temat Wedy Slovena, ale postaramy się to uzupełniać sukcesywnie